Върни се нагоре

foto1 foto2 foto3 foto4 foto5
.

Професионална гимназия по туризъм

град Самоков

Коя от следните професии смятате за най- атрактивна?

Ресторантьор - 25%
Хотелиер - 25%
Екскурзовод - 0%
Аниматор - 37.5%
Туристически агент - 0%
друга... - 12.5%

Total votes: 8
The voting for this poll has ended on: 27 Май 2016 - 11:12
Partly cloudy

6°C

Самоков

Partly cloudy
Humidity: 61%
Wind: SW at 17.70 km/h
Tuesday 7°C / 22°C Mostly cloudy
Wednesday 8°C / 22°C Rain
Thursday 6°C / 21°C Rain
Friday 6°C / 21°C Rain

Добре дошли на официалната Интернет страница на Професионална гимназия по туризъм- гр. Самоков

 

 

                Първата спирка по пътя бяха Еменските водопади – кътче, все още незасегнато от човешката дейност. Няма да го описвам, защото такова нещо трябва да се види с очите. Ще опиша как си прекарахме ние – строихме се на стотина метра над каньона, прокопан от река Негованка и направихме първата снимка за сезона. След което преминахме през обичайното „внимавайте много“ и тръгнахме по екопътеката.

                Дали от страха ми от високо, или от красотата на тази великолепна природна забележителност, дъхът ми просто спираше. Провикнах се „Самоков“, а местността ми отговори със същото. Пътят до същинските водопади беше дълъг, стръмен и кален, но никой не се оплака. Туристите ни наблюдаваха с интерес, докато голямата самоковска групичка се точеше по тесния път. Взаимно си помагахме, за да стигнем до крайната дестинация, където последва нова серия от снимки. Спускането беше интересно и забавно – хлъзгащи се хора, викове и смях. Но истинската емоция бе по време на изкачването. Под ритъма на „Линкин Парк“ и „Суидиш хаус мафия“ изтичахме цялото разстояние от водопадите до автобуса, където се наложи да чакаме останалата част от групичката да се домъкне. Май бяхме прекалено въодушевени.

                И така, вече изморени от пътуването, пристигнахме във Велико Търново. Някои от нас се сблъскваха с красотата му за първи път, за което мога да ви заявя, че това е един от най-красивите градове, които съм виждал. Хотелът не ни интересуваше особено – той ни беше само за спане. Веднага се спуснахме в поредното приключение до Царевец, откъдето се виждаше почти целият град. И отново имаше... изкачване! О, това беше само началото.

                След като рецитирахме част от пиесата ни „Героите“ на нещо като импровизиран подиум в крепостта, пред нищо неподозиращите чужденци, станали жертва на нашите душевни желания, се насочихме към Арбанаси, където останахме разочаровани от затворената резиденция на Тодор Живков. Е, щом те не искат да ни е зле, ние напук ще се забавляваме! Тръгнахме пеша по обратния път... Пет километра... Двама луди убедихме петнадесет нищо неподозиращи жертви, че това ще е най-забавното нещо, което са правили в живота си. И то всъщност си беше. След като се насладихме докрай на гледката от едно красиво и добре разположено заведение, където презаредихме сили с пет минутна „Сокче-пауза“, поехме към обратния път.

Няма да споменавам, че се стъмваше... Тъй като местността беше висока, а пътят – заобиколен, ние се спуснахме по хълма – право надолу! Отминахме една кола по този начин – забава. В началото беше много интересно – на фона на готина музика се бяхме разположили на пътя, сякаш бе наш. Само че след това трябваше да продължим по една главна улица, където едва се разминаваха колите... Шофьорите бяха много дружелюбни – използваха агресивно клаксона си, за да ни поздравят и ни казваха „здравейте“ само с един пръст.

След като се прибрахме благополучно, станахме свидетели на „Звук и светлина“... без звук. Велико Търново ни мразеше! Но пък предлагаше вкусна храна, на която ние се насладихме в ресторант „Его“, ядейки пица „Его“, на фона на песента „Его“. Ако някой е имал голямо его се е вписвал идеално в картинката. И за да докажем на града, че ни е приятен, завършихме вечерта с разходка из града.

Тук искам лека пауза за моето лирическо отклонение. Покрай разходката ни (където изкачвахме стълби след стълби, за да може накрая да разберем, че е имало път пет метра по-надолу), минахме до паметника на Асеневци... Четеримата братя стояха там като конниците на смъртта, всявайки страх и ужас у враговете си, с дългите си копия, два пъти човешкия ръст. Омагьосаха ме с изяществото си и аз се пренесох хиляда години назад във времето, когато огромните войски са се сблъсквали на територията на България, как храбро са отблъсквали враговете ни. Виковете на главоначалниците „Напред, братя“, шумът от оръжията... Стоях под предците си и им се наслаждавах, представях си ги в ръст, едно към едно с паметника, застанали пред мен в цялото си величие. Изваждайки мечовете си за една последна битка, която да спаси България и да я издигне от праха, в който ни е оставил света. Спомних си крепостта и си се пренесох във времето, когато българите безстрашно са отблъсквали противниковите орди от нея... Трябва да сте там, за да го усетите!

На следващия ден тези чувства отново бяха запалени в мен при изкачването на връх Шипка! О, Шипка! Десет сантиметра сняг ни чакаше все още неотъпкан, а мъглата заплашваше да ни погълне. И ние се изкачвахме там – опълченците на Самоков! Вече на върха, откривайки ни се гледката, повлияна от мъглата, вкусих от духа на българското опълчение, геройски пазело този връх. За момент аз бях храбрият войник, хвърлящ камъни, останал без други боеприпаси.

Пътуването ни завърши в Калофер, където статуята на Ботев ни гледаше в очите, приканвайки ни да не го забравяме. Посетихме къщата-музей на Ботев и пихме Калоферска вода. След което, изморени, но доволни, тръгнахме към дома.

И така, следващият път, когато съучениците ви искат да избягат от час, си спомнете за геройството на българите и за красотата на България, от които може да вкусите, ако не послушате мнозинството!

Copyright © 2018 Професионална гимназия по туризъм Rights Reserved.